В този ред събитията се развиват „пост мортем” за свещеноиконом Стефан (Съби) Кривошиев от гр. Севлиево. Това е простата истина за действителността след 9 септември 1944 г.: убити са всички неудобни, впоследствие „Народният съд” осъжда мнозина от тях и взима имотите им. След 1990 г. малцина от осъдените „пост фактум” са оправдани.
Свещеноиконом Стефан Кривошиев се родил в с. Столът, Севлиевско, на 8 май 1892 г. в крайно бедно семейство. Поради немотията с голями лишения завършил прогимназия в Севлиево. Постъпил в семинарията, в която изкарал IV курс с много добър успех. След това постъпил в Казанлъшкото педагогическо училище, което завършил с отличие. Учителствал в селата Душево, Сенник и Хирево в продължение на 10 години.
През 1924 г. на Великден бил ръкоположен за свещеник в с. Хирево. През 1927 г. бил преместен в гр. Севлиево като енорийски свещеник към църквата „Св. Троица”. През 1932 г. станал архиерейски наместник. През февруари 1937 г. бил отличен с офикия „протойерей”. През 1940 г. на Възнесение Господне бил произведен в свещеноиконом, а три дни по-късно - на Неделя на св. отци - бил отличен с нагръден кръст. Притежавал и два ордена: V степен „За гражданска заслуга” и IV степен „За човеколюбие”.
Като пастир той ръководил старопиталището от започване на строежа му. Полагал изключителни грижи за благолепието на храма „Св. Троица”.
Многобройните му публикации в местния вестник „Развитие” - разкриват изключителната интелигентност, ерудиция и далновидност на отец Кривошиев.
Като всеки свещеник, изпълняващ ревностно своето служение, така и отец Кривошиев се противопоставял на атеизма в комунистическата пропаганда. По време на служба говорел на вярващите да не се поддават на лъжливото учение и страшната напаст. Дори организирал фотоизложба в читалището на Севлиево за масовото убийство на полски граждани, войници и свещеници, извършено в Катинската гора от руските войски.
Отец Стефан преподавал немски език в севлиевското училище. Затова, когато в Севлиево били разквартировани немски войници, те често гостували у тях. Това впоследствие било използвано от комунистите като мотив за осъждането му на смърт „като немски шпионин”. Народният съд умишлено не взел под внимание, че и руски войници гостували в къщата на отеца и по същия начин той се отнасял и към тях.
Възрастните хора от града си спомнят с добро за свещеника. Комунистите обаче продължават да твърдят, че отец Кривошиев предавал партизани, въпреки че в Севлиево няма убити такива. Негов братовчед - Кънчо Кривошиев (комунист) - го наклеветил, че е участвал в т. нар. „Обществена сила” заедно с кмета и полицейския началник за „лов на партизани”. Тези лъжливи твърдения ги има и в обвинителния акт.
На 5 октомври 1944 г. вечерта и четирите му дъщери били вкъщи. Те си спомнят, че по-късно същата вечер трима мъже го потърсили за справка. Тогава той се обърнал към жена си и казал: „Подай ми къшей хляб, защото там където отивам има много гладни хора.” Извеждат го и го вкарват в участъка. Ето какво разказал един от участниците в убийството, войник запасняк, цитиран от Иван Къжелов: „По девети бях милиционер в Плевенския затвор. И стана така, че бях във взвода, който трябваше да отиде с камион до Севлиево и да караме затворници. С пристигането ние влязохме в милицията. Беше към девет часа вечерта. А те, севлиевци, се черпят в стаята на милиционерите. Всички бяха запасни, като за строй. Помня в 11,30 вечерта дойде един началник и каза да се блокират улиците, водещи към милицията. След малко камион спря пред входната врата на милицията с капака към тротоара. Нас ни накараха да застанем в кордон от двора до камиона. Изведоха шест души, които като дойдоха до камиона, видяха изкопни инструменти - кирки, търнокопи, лопати - разбраха каква участ ги чака. Никой не искаше да се качи. Настояваха да си вземат сбогом с близки, жени, деца, бащи, майки, молеха се да бъдат съдени - като са виновни, ще си изтърпят наказанието, ако ще и смърт да е.
„Ще ви дадем едни съдилища! Вие като избивахте нашите ятаци да не сте ги съдили?” - ревяха севлиевци и ги блъскаха един по един. Един поп най-мило се молеше, че има четири деца - приклад му затвори устата. [...]
Камбанен звън отмери дванадесет часа (градския часовник). Камионът потегли със спуснат брезент. Местността, до която спряхме бе до края на гората. Дадоха им насила инструментите, да изкопаят гробовете си. Всеки на две-три крачки от другия, да може да си изхвърля пръстта.
На мен се падна попът. Според разпореждането трябваше аз да го убия. Аз и кокошка не съм клал. Попът ме моли шепнешката, че имал четири деца, да го пожаля, той щял да избяга, на никого нямало да каже. Казах му да падне, като гръмна и да се престори на умрял.
При залпа попът падна по очи наполовината в гроба. Но севлиевец мина и стреля в главите на всички. „За попа да зная, че няма да възкръсне - вика, - на него два ще му думна”. А той още жив и всичко чуваше”.