На 8 май 1953 г. със св. Литургия в емблематичната древна базилика „Св. София Премъдрост Божия” е започнал Третият църковно-народен събор, който възстановява Българската патриаршия. Би било празник не само за българската духовност, но и за законността в нашата държава, ако на 8 май 2003 г. каноничната ни Църква отслужи празнична св. Литургия в същия този храм.
Юбилеите винаги са повод за равносметка и осмисляне на историческите събития. Време е и ние най-сетне да направим такава задълбочена равносметка и да излезем от глухата и сякаш гузна отбранителна позиция по отношение на това тъй важно събитие в новата ни история - възстановяването на Патриаршията.
Все още и в медиите, и в книжнината масово се тиражира едно охулващо тълкувание за този акт като част от „сценарий”, извършен уж в полза на комунистическата партия. Подобно тълкувание не се дължи толкова на антицърковност, колкото на духовна и мисловна ограниченост. То изглежда много убедително за онези, които вярват, че едно историческо обяснение е толкова по-вярно, колкото е по-цинично. Те несъзнателно „по ленински” надценяват политическото и партийното начало и предполагат, че историята - в това число и историята на Църквата Христова - е дело само на човешки отношения, основани на политически и икономически „интереси”.
Подобно тълкувание е неистинно и безбожно, защото тълкува историята без Бога, т. е. без Истината.
То се опитва да обяснява човешките действия така, сякаш човеците нямат души. Но историческата истина е, че всички човеци - включително материалистите, комунистите и атеистите - имат души. Истинската история на света не е историята на джобовете, похотите и користите, а историята на душите, сърцата и съвестите. Колкото и да е трудно да бъдат проследени тайните трепети на душите, колкото и слабо да е „документирано” духовното начало, не бива да подменяме същностите с привидности.
Безспорно тогавашната политическа ситуация е изисквала от всеки участник в събитията - и партийно-държавните функционери, и църковниците - съответен политически речник и външно поведение. Но нека не забравяме, че почти всички тогавашни български партийно-държавни функционери са били получили св. Кръщение в лоното на Българската православна църква. Почти всички те са учили вероучение, били са катехизирани, вземали са св. Причастие, имали са църковно детство и дълбоки семейни православни корени.
Нужно е задълбочено събиране и изследване на всички свидетелства (някои от участниците в тези събития са още живи!), както и нов проникновен прочит на документите. Инак рискуваме да останем на повърхността и да пропуснем да разберем както тайната на отстъплението, така и тайната на покаянието.
Да, в 1953 г. в България на политическа власт беше режим, който тръбеше, че е атеистичен. И тъкмо затова не срамно, а дваж по-славно е, че именно в този период Българската православна църква съумя да възстанови своето историческо патриаршеско звание, което й беше признато от всички православни църкви, включително и от Цариградската патриаршия през 1961 година.
Впрочем дори самата видима история днес свидетелства срещу противоцърковното тълкуване на събитията. Къде е сега „всемогъщата” БКП? Къде е сега „всемогъщата” комунистическа държава, нейната противоцърковна идеология? Вече всички видяхме какво стана с това привидно всемогъщество. Малко по-трудно е сега да видим онова, което за зрящите никога не е било тайна: че въпросното „всемогъщество” реално никога не е съществувало. Било е призрак. Не бива да продължаваме да възпроизвеждаме този призрак като уж хегемон в историята. Един е Всемогъщият и Той е Господарят на времената, Христос Бог.
Истинната история на света е Христовата, а не другата. И кой, ако не Църквата, трябва да обоснове, разкрие и прогласи истинната история и да опровергае другата.
Народът е казал: „Бог дава, но в кошара не вкарва.” Наш дълг е да извършим конкретната работа: да осмислим истинната история в Христа и да я споделим с цялото общество. Наш дълг е във връзка с юбилея не само да изчистим образа на Българската църква от клеветите, с които нееднократно е била обсипвана, но и да помогнем на българството да осмисли по-дълбоко не само църковната история, но историята въобще.
Защото по-дълбокото духовно осмисляне на историята ще ни възвърне привидно изгубените години и уж изгубените поколения. Самото словесно клише за „безвремието” има истински смисъл не като безлична политическа категория, а като духовна и лична. Истинското безвремие, като празнота, е състоянието на личността извън Църквата, т.е. извън Христа.
А изминалият 50-годишен период от възстановяването на Патриаршията никак не е бил безплоден за Църквата ни. Всички ние не сме живели напразно и не всуе е живяла и действала през цялото това време Църквата. Не всуе тя - непрекъснато през целия този период - е благовествала, кръщавала, миропомазвала и венчавала, ръкополагала е дякони, свещеници и епископи, свещенодействала е в храма, извършвала е пак и пак свръхчудото на Евхаристията, проповядвала е, издавала е вестници, списания, книги, поддържала е Семинария и Духовна академия, излъчвала е истински духовни старци и старици. Спасявала е души. Живяла е и е действала в идеологически враждебна среда, с ограничена свобода на действие, с ограничени материални ресурси - но все пак е успяла в най-същественото: да бъде Църква, да бъде православна, да бъде българска. И в качеството си на такава да върши най-важното - да ни спасява, като ни води към Спасителя.
Българската църква не изповядва догмат за непогрешимост и не бива да се страхува да си признае грешките, компромисите и недостатъците през юбилейния период. Не бива и да мълчи, защото това мълчание въвежда в изкушение поколения българи, жадни за истина.
Ето, вече и държавата престана да подпомага противоцърковния опит за преврат. И пак настъпва благоприятно време за активна обществена проповед и свидетелство. Вече падат юридическите бариери, а с тях отпада и оправданието с „разкола”. Обществото не само че няма да вярва на подобно оправдание, но и няма да иска да го слуша. То има нужда не от оправдания, а от Словото, от истинската Христова проповед из устата на Неговата Църква.
Достойният юбилей на обновената Българска патриаршия дава изряден повод да се говори за Църквата и да говори Църквата. Би било непростимо този повод да не бъде използван за благото на цялото общество.
В същата посока допринасят и забележителните юбилеи на две учебни заведения с ключова роля в духовната ни култура - 100-годишнината на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски” (учебните занятия са започнали в новопостроената специално за целта сграда в „Лозенец” на 20 януари 1903 г.) и 80-годишнината на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Празнуването на тези годишнини придобива особен смисъл в контекста на юбилея на Патриаршията и се обединява с него в един опит за цялостно осмисляне на българския църковен ХХ век.
Задължителната в подобни случаи ретроспекция ни връща към всички големи имена на българското богословие, към всички видни български духовници: не само висшето духовенство, но и монашеското старчество и боговдъхновеното свещенство. Защото повечето от тях са минали през тези две главни школи на българската православна духовност, които пък са преминали през периоди на ограничения и изгнание, на западане и кризи - за да стигнат днешното си състояние на постепенно възраждане и обещание за нов възход, което създава дух, подходящ за празнично честване.
Новата 2003 година носи още множество годишнини, свързани с българското Православие. Като примери можем да посочим:
125-годишнината от Освобождението на България от османско иго (19 февруари/3 март 1878 г.);
130-годишнината от кончината на Васил Левски (6/18 февруари 1873 г.), чиято лъжеканонизация от разколниците продължава да смущава...;
150-годишнината от кончината на Йоаникий папа Витанов и Захарий Христович Зограф. Тревненският иконописец Йоаникий (починал на 24 март/5 април 1853 г.) и самоковският Захарий Зограф (починал на 14/26 юни 1853 г.) са емблематични представители на две от най-важните ни художествени школи през тъй нареченото „Възраждане”. Техните годишнини са отличен повод да преосмислим не само личното им творчество, но и съдбата на иконата в тяхната преломна епоха.
Нека споменем и две годишнини от нерадостни, но съдбоносни събития: 550 години от падането на Константинопол (29 май 1453 г.) и 610 години от падането на Търново под турска власт (17 юли 1393 г.). Освен заупокойните служби в памет на мъчениците, изповедниците и хилядите невинни жертви на тези исторически катастрофи, има още много какво да се направи по осмислянето на започналия тогава петвековен период на иноверско иго по нашите зами. Многобройни неверни клишета ни пречат не само да разберем Божия промисъл в тези събития, но и да оценим духовната светлина и не-тленните богатства, с които са пълни тези векове.
Навършват се и 1160 години от Тържеството на Православието (11 март 843 г.), когато в Константинопол е била отпразнувана окончателната победа срещу иконоборската ерес. Тази годишнина може да ни даде отправна точка за осъзнаването на безценния православен извор за богопознание, каквато е иконата.
Отбелязваме и 1110 години от знаменития Преславския събор (893 г.), който е имал съдбоносни последици за българската държава.
Още по-назад във времето се връщаме с 1660-годишнината на Сердикийския събор, историческия миг в 343 г., когато Сердика е била духовната столица на света. Този изключителен юбилей не само свидетелства, че стъпваме по осветена християнска земя, но и ни напомня нашия неизплатен дълг към ранно-християнското ни наследство; дава ни повод да обявим 2003 г. за година на софийското християнско наследство и да освободим от забравата и немарата множество знайни и незнайни християнски светини на днешната българска столица.
Двухилядолетната история на Православието е толкова богата, че всяка година, както и настоящата 2003-та, е преизпълнена с годишнини и поводи да възкресяваме в съзнанието си преславни събития и личности от историята на Църквата. Всички те ни водят към Едната Личност - Христос - и към Едното Събитие - Боговъплъщението, които дават смисъл на цялата история и на всички времена, и на всеки от нас.

E-книги